Rumyana Radkova, Ruse
… LIFE CONTINUES, DESPITE KOVID-19
For days we lived with the information that somewhere people are getting infected, some are dying. One morning we woke up worried – a state of emergency was declared. It hadn’t happened before … restrictions, scary messages, the need to shut ourselves behind the doors of our houses and wait … to get sick, die… or survive …
Our children called anxiously, “Beware and don’t go out, we’ll do the shopping for you.” From morning till night there are briefings – not about hope, but about the expected apocalypse, especially for us adults over 60 … We quickly closed the Druzhba Pensioners’ Club, where we gathered to talk or organize events. We refused the requested rehabilitation for 50 people in a sanatorium on Sunny Beach and the restaurant to celebrate First Spring … We confined ourselves at home. The days alternated monotonously. The children from the Red Cross, young volunteers, bought what was needed… The only bright ray was my dog Coco. We went for walks around the block with him, but somehow I was afraid to talk to people, we just nodded our greetings.
The days went by monotonously and ruefully, until one day the phone rang. “Hello. Some time ago you helped me get a wheelchair from the Red Cross. Now I’m in trouble.” This conversation brought me out of the daze of everyday life. I called, obtained the necessary information – where and how the woman can be helped.
I also called the oldest loners from the club to ask them how they were doing. I understood that one woman was registered with the Public Meal Centre, but her problem was getting there. With the help of a municipal councilor, the municipal authorities decided to deliver food for all elderly people from door to door.
Coco and I are walking … The street is empty, but I feel that someone is trying to catch up with me. I turn around, but we’re both wearing masks, so it’s hard to recognize each other. The elderly woman approached – she just wanted to thank me that some time ago, through the Resource Center “With care and love for the elderly”, we helped her solve a problem related to her husband, who has Alzheimer’s disease. I immediately advised her to apply for the Personal Assistant program, which is still operational despite the quarantine. I recently learned that this issue has already been resolved.
The numbers are still reminiscent of the “corona”. Obviously we will have to learn to follow the rules of discipline, and distance.
Wearing masks, we return to the retirement club – we clean and decorate the inside and outside. In a limited circle we discuss the topics of the day, read a verse, dream of visiting natural and historical landmarks, plan to tell about the good deeds that each of us has done in the second book SILVER THREADS.
And then we go our different ways until the next meeting for those who have decided to come. Life goes on and we try to live it with hopes and faith for a better tomorrow…
Rumyana Radkova, Ruse
…ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА, ВЪПРЕКИ КОВИД-19
Дни наред живеехме с информацията, че някъде се заразяват хора, някои умират. Една сутрин и ние осъмнахме притеснени – обявява се “извънредно положение”. Не беше се случвало…ограничения, страховити послания, необходимост да се затворим зад вратите на дома и да чакаме…да се разболеем, да умрем…или преживеем…
Децата позвъниха разтревожени “Пазете се и не излизайте, ние ще пазаруваме”. От сутрин до вечер има брифинги – не за надежда, а за очаквания апокалипсис, особено за нас възрастните над 60 години…Затворихме набързо Клуба на пенсионерите Дружба, където се събирахме, за да поговорим или да организираме събития. Отказахме заявената рехабилитация за 50 души в санаториум на Слънчев бряг и ресторанта за празнуване на Първа пролет…Затворихме се у дома. Дните се редуваха монотонно. Децата от Червения кръст-млади доброволци пазаруваха необходимото… Единственият светъл лъч беше моето куче Коко. Обикаляхме с него около блока, но някак си се страхувах да заприказвам хората, просто си кимахме за поздрав.
Дните течаха монотонно и тягостно, докато един ден телефонът позвъни. “Здравейте. Преди време ми помогнахте да получа инвалидна количка от Червения кръст. Сега съм затруднена”. Този разговор ме изведе от мъглата на ежедневието. Позвъних, получих необходимата информация – къде и как жената може да бъде подпомогната.
Позвъних и на най-възрастните самотници от клуба, за да ги питам как се справят. За едната жена разбирах, че е записана в Обществената трапезария, но проблемът й е с ходенето до там. С помощта на един общински съветник, Общината реши храната за всички възрастни да се доставя до “вратата”.
Разхождаме се с Коко…Улицата е пуста, но чувствам, че някой бърза след мен. Обръщам се, но нали сме с маски, трудно се разпознаваме. Възрастната жена се доближи – просто иска за благодари, че преди време от Ресурсния център “С грижа и любов към възрастните хора” сме й помогнали във връзка със съпруга й, който е и с болестта на Алцхаймер. Веднага я съветвам да кандидатства за програмата Личен асистент, която работи независимо от карантината. Наскоро разбрах, че този въпрос вече е решен.
Цифрите, все още, напомнят за “короната”. Явно ще трябва да се научим да спазваме правилата за дисциплина, дистанция.
Макар и с маски се връщаме в пенсионерския клуб – почистваме и разкрасяваме отвътре и отвън. В ограничен кръг дискутираме темите на деня, прочитаме по някой стих, мечтаем да посетим природни и исторически забележителности, планираме да разкажем за добрите дела, които всеки от нас е сторил, във втора книжка СРЕБЪРНИ НИШКИ.
И после си разотиваме до следващата среща за тези, които са решили да дойдат.
Животът продължава и ние се опитваме да го живеем с надежди и вяра за утрешния ден…
