My traditional wear from the Yambol region / Моята носияМоята носия Meine traditionelle Bekleidung aus Jambol



When I was six years old, I asked my grandmother to sew traditional clothes for me. There was no particular reason for this request – I simply wanted to have Bulgarian wear of my own. She could not refuse my suggestion, so she immediately set to work – in no time, she had prepared the tunic, drawing inspiration from the traditional clothes from her village Zimnitsa in the Yambol region. The news of my unusual idea quickly spread among my other relatives and I soon began to receive additions to the costume – like tsarvuli, a skirt, and a headscarf – from all over the country.

In second grade, the folk dance ensemble at my school was set to present two choreographies at the annual spring holiday. A week before the long-awaited concert, I took my traditional wear to a rehearsal. I wanted to show it to my teacher in the hope that she would see how special it was to me and allow me to put it on for the show. However, she did not respond to my enthusiasm – instead, she told me that the costume did not go with those of the other children, and directly cut off my request to wear it.

The concert went by, and with it – my desire to participate in Bulgarian culture. In third grade, I stopped attending folk dance practice. Around the same time, my long stays at my grandparents’ villages started getting more and more infrequent. Gradually, I began to miss out on the folk gatherings, to forget the traditional songs and tales, to not participate properly in the holiday customs.

For a long time, I did not feel any sort of lack caused by this loss of cultural identity – after all, other activities had replaced folk dances in my daily life, and the days in the big city had substituted those in the countryside. The only connection I had to my culture was the mandatory music classes until the 10th grade, although I now realize how deficient their contents were. I don’t understand how I ever felt satisfied knowing of the free-rhythm songs while having never heard them live. Or with the fact that I could indicate the meters of dances from all folklore areas but without having the slightest idea what their moves were.

Of course, that doesn’t mean I ever stopped loving my cultural treasures. But there was definitely a period when I did it unconsciously. When I sang in my high school choir, I always preferred folk songs to arias in Latin, but I couldn’t give a specific reason why. At my first student exchange in Germany, I felt a new, different type of rapport with my classmates as we all performed a round dance, but I wasn’t able to comprehend what it was due to.

After 12th grade, however, I finally managed to get closer to the truth, and that happened through the decision to which university courses to apply. At first, I opted for journalism, but later I added anthropology because I noticed the integrant connection between the two disciplines. I believe that one cannot cover news from around the globe properly if they’re not familiar with the world’s cultures and the dynamics between them. That’s why in the summer before university I started reading books on all sorts of anthropological topics – about the religious practices among the indigenous peoples of America, about the language groups in Africa, about the traditional dances in Southeast Asia. I felt really enriched by the knowledge I was gathering, and I couldn’t wait to apply it in my future profession as a journalist. I hoped that my example would inspire more people to take culture into account in their journalistic endeavours. To celebrate the new beginning in my life properly, I decided to declutter my room before the first day of school, throw away everything I no longer needed. Then, quite unexpectedly, I stumbled upon the traditional wear my grandma had made for me. I hadn’t seen it since second grade. Holding it in my arms, noticing how small it was and how big I had become, I felt a strong sense of nostalgia and… guilt. Because at that moment, I realized that this treasure from my childhood is like a metaphor for the distance I had established from my own culture.

Between the ages of 6 and 8, I was the one who insisted on owning a traditional costume. Alongside it, I became acquainted with my heritage in a natural way, which for the most part included me getting involved in Bulgarian customs. But growing up became the equivalent of my indifference – I spent ten years on an escape from an inseparable part of myself. And now I was seeking this well-forgotten happiness through getting to know not the Bulgarian, but other cultures. Holding the folk costume in my hands, my own cultural treasure, I realized that in addition to respecting other people’s traditions while doing journalism, I should also be disseminating my own culture. I should be showing its beauty and richness so that it provokes in others the same astonishment I feel when I get to know foreign cultures. Because, ultimately, everyone perceives the world through the lens of their language and heritage. Therefore, no matter how much I expand my knowledge, I would never be able to understand and represent another culture better than my own.


Когато бях на шест години, помолих баба да ми ушие носия. Не за друго, а просто защото исках да си имам моя собствена. Тя нямаше как да откаже на това желание, затова веднага се захвана за работа – за нула време приготви туниката, черпейки вдъхновение от традиционните дрехи от нейното село Зимница, Ямболско. Новината за моето нестандартно хрумване бързо се разнесе сред останалите ми роднини и скоро започнах да получавам допълнения към носията – цървули, пола, забрадка – от всички краища на България.

Във втори клас съставът за народни танци към училището ми щеше да представя две изпълнения на ежегодния пролетен празник. Седмица преди дългоочаквания концерт занесох народната си носия на репетиция. Исках да я покажа на учителката си с надеждата тя да види колко специална е за мен и да ми позволи да я облека на представлението. Преподавателката обаче не отвърна на моя ентусиазъм – вместо това ми каза, че тоалетът не си отива с тези на другите деца, и директно отсече на молбата ми да го облека.

Концертът мина и замина, а с него постепенно започна и да си отива моето желание да участвам в българската култура. В трети клас спрях да ходя на народни танци. По това време оредяха и дългите ми престои при бабите и дядовците по селата. Така постепенно започнах да пропускам съборите, да забравям песните и приказките, да не участвам пълноценно в празничните традиции.

Дълго не усещах липса, породена от тази загуба на културна идентичност – все пак други дейности бяха заменили народните танци в ежедневието ми, а дните в големия град бяха дошли на мястото на тези на село. Единственият досег до наследството ми станаха часовете по музика до 10. клас, макар и сега да осъзнавам колко незадоволителни са били те. Не разбирам как някога съм се чувствала удовлетворена със знанията си за безмензурните песни, без да съм ги чувала на живо. Или с факта, че можех да посоча размерите на хора от всички фолклорни области, но нямах представа какви са стъпките им.

Разбира се, това не означава, че някога съм спирала да обичам културните си съкровища. Но определено имаше период, в който го правех неосъзнато. Когато пях в хора на гимназията си винаги предпочитах народните песни пред ариите на латински, но не можех да посоча конкретна причина за това. На първия ми ученически обмен в Германия почувствах нова, различна сплотеност с класа си, докато танцувахме право хоро, без да мога да разбера на какво се дължи тя.

След 12. клас обаче най-накрая успях да се приближа до истината, а за това ми помогна именно решението в какви специалности да кандидатствам. Първоначално се спрях на журналистиката, но впоследствие добавих и антропологията, защото забелязах неразривната връзка между двете дисциплини. Вярвам, че човек не може да отразява новини от цялото земно кълбо подобаващо, ако не познава световните култури и динамиките между тях. Затова и през лятото преди университета започнах да чета книги на какви ли не антропологични теми – за религиозните практики сред коренните населения на двата американски континента, за езиковите групи в Африка, за традиционните танци в Югоизточна Азия. Чувствах се наистина обогатена от знанията, които трупах, и нямах търпение да ги приложа в бъдещата си професия на журналист. Надявах се примерът ми да вдъхнови повече хора да взимат културата предвид при своите публицистични начинания.

За да отбележа новото начало в живота си както трябва, реших преди първия учебен ден да организирам вещите в стаята си и да изхвърля всичко ненужно. Тогава съвсем неочаквано се натъкнах и на носията от баба ми – не я бях виждала от втори клас. Държейки я в ръцете си, забелязвайки колко е малка и колко голяма съм аз в момента, изпитах силно чувство на носталгия и на… вина. Защото в този момент осъзнах, че това съкровище от моето детство е като метафора за моето отдалечаване от културата ми.

Между 6- и 8-годишна възраст аз бях тази, която настояваше да притежава носия. Покрай нея се запознавах с наследството си по един естествен начин, който до голяма степен включваше моето собствено участие в неговите обичаи. Но порастването се превърна в еквивалент на моето безразличие – цели десет години прекарах в своеобразно бягство от една неразривна част от себе си. И сега търсех това добре забравено щастие чрез опознаването не на българската, а на чуждите култури.

Държейки детската носия в ръцете си, моето собствено културно съкровище, аз осъзнах, че редом до задачата ми да уважавам чуждите традиции, докато се занимавам с журналистика, се намира и тази да разпространявам своите. Да показвам красотата и богатството им, за да предизвикват те у другите същото изумление, което аз усещам, когато опознавам чужди култури. Защото в крайна сметка човек възприема света през призмата на своя език и наследство. Затова и колкото и да разширявам знанията си, никога не бих била способна да разбера и да представя някоя култура по-добре от своята.



Als ich sechs Jahre alt war, bat ich meine Großmutter, ein traditionelles Kostüm für mich zu nähen. Es gab keinen besonderen Grund für diese Bitte – ich wollte einfach meine eigene bulgarische Bekleidung haben. Sie konnte meinen Vorschlag nicht ablehnen und machte sich sofort an die Arbeit – in kürzester Zeit hatte sie die Tunika angefertigt und sich dabei von der traditionellen Kleidung ihres Dorfes Zimnitsa in der Region Jambol inspirieren lassen. Die Nachricht von meiner ungewöhnlichen Idee verbreitete sich schnell unter meinen anderen Verwandten, und schon bald erhielt ich aus dem ganzen Land Ergänzungen zum Kostüm – wie zum Beispiel Tsarvuli (traditionelle bulgarische Sandalen), einen Rock und ein Kopftuch.

In der zweiten Klasse sollte die Volkstanzgruppe meiner Schule beim jährlichen Frühlingsfest zwei Choreografien aufführen. Eine Woche vor dem lang erwarteten Konzert nahm ich mein traditionelles Kleid zu einer Probe mit. Ich wollte es meiner Lehrerin zeigen, in der Hoffnung, sie würde erkennen, wie besonders es für mich war, und mir erlauben, es für die Aufführung zu tragen. Sie ging jedoch nicht auf meine Begeisterung ein, sondern sagte mir, dass das Kostüm nicht zu den Bekleidungen der anderen Kinder passe, und wies meine Bitte, es zu tragen, direkt zurück.

Das Konzert ging vorbei, und mit ihm verging mein Wunsch, an der bulgarischen Kultur teilzunehmen. In der dritten Klasse hörte ich auf die Proben der Volkstanzgruppe zu besuchen. Etwa zur gleichen Zeit wurden meine langen Aufenthalte in den Dörfern meiner Großeltern immer seltener. Allmählich begann ich, die Volksfeste zu verpassen, die traditionellen Lieder und Geschichten zu vergessen und nahm an den Festtagsbräuchen nicht mehr richtig teil.

Lange Zeit bemerkte ich nicht, dass mir durch den Verlust der kulturellen Identität etwas fehlte. Schließlich waren in meinem Alltag andere Aktivitäten an die Stelle der Volkstänze getreten, und die Tage in der Großstadt hatten die Tage auf dem Land ersetzt. Die einzige Verbindung, die ich zu meiner Kultur hatte, war der bis zur 10. Klasse obligatorische Musikunterricht, obwohl ich heute weiß, wie mangelhaft dessen Inhalte waren. Ich verstehe nicht, wie ich mich überhaupt damit zufrieden geben konnte, von den freirhythmischen Liedern zu erfahren, ohne sie jemals live gehört zu haben. Oder damit, dass ich die Metren von Tänzen aus allen folkloristischen Regionen angeben konnte, ohne auch nur die geringste Ahnung zu haben, wie die Bewegungen dazu aussahen.

Das bedeutet natürlich nicht, dass ich jemals aufgehört habe, meine kulturellen Schätze zu lieben.
Aber es gab tatsächlich eine Zeit, in der ich es unbewusst tat. Als ich in der Oberstufe im Chor gesungen habe, habe ich den lateinischen Arien immer Volkslieder vorgezogen, konnte jedoch nicht genau sagen warum. Bei meinem ersten Schüleraustausch in Deutschland spürte ich eine neue, andere Art von Beziehung zu meinen Klassenkameraden als wir alle einen Tanz aufführten, aber ich konnte nicht nachvollziehen woran das lag.

Nach der 12. Klasse gelang es mir jedoch endlich, der Wahrheit näher zu kommen, und zwar durch die Entscheidung, für welche Studiengänge ich mich bewerben wollte. Zunächst entschied ich mich für Journalismus, später kam Anthropologie hinzu, weil ich eine enge Verbindung zwischen den beiden Disziplinen sah. Ich glaube, dass man nicht richtig über Nachrichten aus aller Welt berichten kann, wenn man nicht mit den Kulturen der Welt und der Dynamik zwischen ihnen vertraut ist.
Deshalb begann ich im Sommer vor dem Studium, Bücher über alle möglichen Themen der Anthropologie zu lesen – über die religiösen Rituale der Ureinwohner Amerikas, über die Sprachgruppen in Afrika, über die traditionellen Tänze in Südostasien. Ich fühlte mich durch das angeeignete Wissen sehr bereichert und konnte es kaum erwarten, es in meinem zukünftigen Beruf als Journalistin anzuwenden. Ich hoffte, mein Beispiel würde weitere Menschen inspirieren, die Kultur in ihren journalistischen Unternehmungen einzubeziehen. Um den Neuanfang in meinem Leben gebührend zu feiern, beschloss ich, mein Zimmer noch vor dem ersten Studientag zu entrümpeln und alles wegzuwerfen, das ich nicht mehr brauchte. Dann stolperte ich ganz unerwartet über die Tracht, die meine Großmutter für mich genäht hatte. Ich hatte sie seit der zweiten Klasse nicht mehr gesehen. Als ich das Kleid in meinen Armen hielt und bemerkte, wie klein es war und wie groß ich geworden war, fühlte ich ein starkes Gefühl von Nostalgie und… Schuld. Denn in diesem Moment wurde mir klar, dass dieser Schatz aus meiner Kindheit als Metapher für die Distanz stand, die ich zu meiner eigenen Kultur aufgebaut hatte.

Im Alter von 6 bis 8 Jahren war ich diejenige, die darauf bestand, eine Tracht zu besitzen. Dabei lernte ich mein Kulturerbe auf natürliche Weise kennen, was hauptsächlich bedeutete mich für die bulgarischen Bräuche zu interessieren. Aber das Erwachsenwerden wurde zum Ausdruck meiner Gleichgültigkeit – ich verbrachte zehn Jahre auf der Flucht vor einem nicht zu trennenden Teil von mir selbst. Und nun suchte ich dieses längst vergessene Glück, indem ich anstatt der bulgarischen, andere Kulturen kennenlernte. Als ich die Tracht, meinen eigenen Kulturschatz, in den Händen hielt, wurde mir klar, dass ich bei meiner journalistischen Tätigkeit nicht nur die Traditionen anderer Menschen respektieren muss, ich sollte auch meine eigene Kultur verbreiten. Ihre Schönheit und ihren Reichtum zeigen, damit sie bei anderen das gleiche Erstaunen hervorrufen könnte, das ich empfinde, wenn ich fremde Kulturen kennenlerne. Denn im Grunde nimmt jeder die Welt durch die Brille seiner Sprache und seines Kulturerbes wahr. Egal, wie sehr ich mein Wissen erweitere, ich werde nie in der Lage sein, eine andere Kultur besser zu verstehen und zu vertreten als meine eigene.


This project has received funding from the Staatsministerium Baden-Württemberg and the City of Ulm. This website was funded by BMFSJ.

Design and implementation by Arivum. All rights reserved

Skip to toolbar